Самичка
Елин Пелин
Беше вече настанала ужасната,
мразовита, бяла зима. Аз, клетия дядо Кола всеки ден ходех до селското училище.
Бях прислужник в селското училище. Работех при една новоназначена млада
учителка. Нейната съдба била тъй ужасна, че дори моите неволи са прекалено
малки.
Всеки ден в учителската стая
Маринка се унасяше в своите навярно нерадостни мисли. Понякога дори на очите й
се появяваха сълзи. Тя замечтано гледаше как снега се сипеше на едри парцали и
покриваше всичко с дебел бял юрган.
Беше ми разказвала, че е
сираче отрасла при далечни свои роднини.
Знаех, че си има само един, едничък човек до сърцето си. Сигурно за него всеки
ден си мечтаеше. Копнееше да го зърне поне за миг или да получи писмо от него.
В първите две-три седмици те си пишели страстни телеграми, пълни с любов, но
после той нито се обаждал, нито й отговарял.
Беше петък и тя дойде в
училището пълна с надежда, че това най-накрая щеше да бъде деня, в който тя ще
получи писмо от своя любовник-младия Стефанчо.
Когато наближи време да идва
куриера тя ме запита, дали когато чуеш на сън пушка означава нещо. Аз се
зачудих и се досетих, че чуеш ли на сън изстрел означава ще получих писмо.
Маринка не вярваше на сънища, но след моя отговор се изпълни с надежда.
Внезапно точно когато бях задрямал, пренебрегвайки всичкия шум от изоставените
Маринкини ученици, се чу дрезгавата тръба на куриера. Очите на младата учителка
светнаха. Тя ми подвикна да тичам за писма…
След малко се върнах, но с
празни ръце. Вест, дори и най-малка от Стефан нямаше. Сякаш целия пламък в
душата на Маринка угасна. Тя закри лицето си с ръце. Дълго, много дълго стоя
така. След като се наплака тя започна да пише и писа, ли писа. По едно време
спря и отново едри, топли и горчиви сълзи закапаха от изстрадалите й очи. Тя
нямаше сили да продължи да пише-усещах го.
Изведнъж в стаичката влетяха
кметът и писарят. Те запитаха, дали тук има учители и каква била тази врява в
коридора…
Ах, клетата млада учителка…
Какво ли я чакаше… ?!?
Няма коментари:
Публикуване на коментар